„Войнишкият лъв“ е възстановка на част от разрушения мемориал на Първи и Шести пехотен полк (1940) на скулптора Михаил Михайлов, посветен на загиналите в Балканските и Първата световна война. На същото място по-късно е издигнат 35-метровият паметник „1300 години България“ (1981 г.) с автор Валентин Старчев в чест на националните чествания на 1300-годишнината от създаването на българската държава. Проектът е на Людмила Живкова и предвижда монументът да бъде „символ на вечната спирала“, която изразява „динамичното развитие на българския народ от дълбока древност до зрялото социалистическо общество“, като я свързва с „прогреса на човечеството през близо двете хилядолетия на новата ера“. Паметникът съчетава социалистически езотеризъм с историческа пропаганда и възраждащия се национализъм. Наричан с всевъзможни шеговити прозвища от софиянци, паметникът започва да се руши малко след откриването му през 1981 г., състоянието му постепенно се влошава много и през 2017 г. е окончателно демонтиран.
„Кравай“
Емблематично място за младежката контракултура през 80-те. От 1983 г. паролата на тези сърдити млади хора е: „На „Кравай” в 7 вечерта“. Сред най-редовните групари са Васил Гюров, Димитър Воев, Милена, Фънки, Кольо Гилъна и др. Оттук тръгва втората вълна в българската рок музика. Днес е магазин за платове.
„Дупката“ пред паметник „1300 години България“
В тази подземна част на вече несъществуващия паметник „1300 години България“, през април 1983 г. са едни от първите импровизирани събирания на музиканти и концерти с музика, смятана от властта за упадъчна и западна. След около седмица милицията завардва мястото и арестува събралите се под претекст, че са наркомани. Но - с прекъсвания - концертите продължават почти до 1989 г.
Фонтани пред Национален дворец на културата
Националният дворец на културата (НДК) е един от най-мащабните проекти в социалистическото преобразяване на София. Замислен е като трети център на града след историческия градски център (от антична Сердика до Царство България) и след неуспешния опит районът около зала „Универсиада“ да играе ролята на „социалистическото ядро“ на столицата – там, където Българската комунистическа партия (БКП) провежда конгресите си и където се премества Външно министерство в годините на Народна република България. Дворецът е открит на 13 март 1981 г. и събира в себе си различни пластове – от символиката на фасадата и емблемата при откриването му през 1981 г., през скулптури и фрески, свързани с 1300 години от историята на България, до езотеричните идеи на Людмила Живкова, дъщеря на Тодор Живков и председател на Комитета за култура (на практика министър на културата). Подземието напомня за ъндърграунда на 80-те, а в т. нар. английски двор оживява споменът за артистичния неконформизъм на епохата.
Национален дворец на културата
Людмила Живкова има широки пълномощия, предоставени от баща ѝ. Избрана е за член на Политбюро на ЦК на БКП, откъдето идва прозвището ѝ „червената принцеса на режима“. Водена от огромни амбиции, тя замисля грандиозно честване на 1300-годишнината от създаването на Българската държава и взема решение за изграждането на НДК и околното пространство.
Убедена е, че с този проект ще обезсмърти името си, а за строителството на НДК са впрегнати всички ресурси на държавата в огромни размери: използвани са 335 000 кубически метра бетон и 10 000 тона метал - колкото за Айфеловата кула, изкопани и извозени са 1,7 милиона тона земна маса.
Грандиозният проект има и скрита цена: огромен преразход на материали, съмнения за корупция и принудителен човешки труд. Идват работници от Югославия и Виетнам, а хиляди софиянци са задължени да дарят един безплатен работен ден, тъй като България няма достатъчно работна ръка за издигането на подобен комплекс. Въведени са задължителни пожертвования по месторабота и по този начин допълнително са осигурени около 30 млн. тогавашни лева. Общата стойност на строежа надхвърля 270 млн. лв.
Паметник на жертвите на тоталитарния режим и Берлинска стена
Мемориалът на жертвите на комунистическия режим и параклисът към него са опит за осмисляне на мащаба на репресиите в периода на комунизма (1944 - 1989). Този процес все още не е приключил. Мястото е и сред първите в България, създадени като публично пространство в памет на жертвите на режима. Подобни мемориали в страната са малко - има в Пловдив и Видин например, и са резултат от усилията на граждански организации и местна власт - нито един не е създаден с подкрепата на държавата.
Парче от Берлинската стена пък се намира в градинката пред НДК откъм бул. „Фритьоф Нансен”. То е част от вече несъществуващата преграда, разделяла Изтока и Запада по време на Студената война - един от най-разпознаваемите символи на разделена Европа. Дарено е на София от кметството на Берлин през 2006 г.
