Партийният дом е част от новия сталинистки център на столицата, изграден на мястото на увредения от войната стар търговски център. Идеята е в него да бъдат концентрирани институциите на комунистическата власт – символ на нейното ново лице.

Решението е взето още в края на 1945 г., проектът е на български архитекти, но по настояване на Политбюро окончателният му вид е наложен от съветски архитект. Строежът е в годините 1950-1953, когато е пикът на сталинизацията на българската държава. Репресията срещу несъгласните е сурова и безогледна, но сред различни прослойки на българското общество все още има надежда, че с помощта на западните сили България може да се върне към демократичен път на развитие. Преследването на „бившите хора” (градските елити и държавните служители на междувоенна България), на дейците на ВМРО, насилственото отнемане на земята от селяните разпалват в различни региони на България въоръжена съпротива, наричана горянско движение. Нейният некоординиран и регионален характер я обрича на неуспех срещу добре организираната комунистическа милиция и вътрешните войски.

Издигането на Партийния дом в центъра на София през тези години се превръща в символ на заличеното „старо”, на смазаната съпротива и на непоклатимата власт на БКП. По същия начин краят на еднопартийната комунистическа власт през 1989-1990 г. се ознаменува със свалянето на огромната петолъчка от пилона на Партийния дом. А в опит да се заличат извършените престъпления на режима, на 26 август 1990 г. е инсцениран палеж на Партийния дом, изгарят много документи от архива на БКП. Съмненията са, че пожарът е организиран от БСП и ДС, за да бъде потушен гражданският протест, а Съюзът на демократичните сили (СДС) - принуден на политически компромиси. Днес сградата се използва от Народното събрание и все по-малко хора си спомнят за нейната тоталитарна история, а петолъчката лежи в двора на Музея на социалистическото изкуство.

В сградата на днешната Държавна агенция „Архиви“ по време на комунизма се помещава Столичното управление на МВР, а мазетата ѝ служат като следствени килии на зловещата Държавна сигурност. Сред софиянци те са известни като „душегубки“.

В края на 50-те години тук са задържани младежи, обявени за хулигани, защото са слушали или танцували рокендрол, носели тесни панталони или са били деца на репресирани. „Московска” 5 се превръща в символ на произвола на комунистическата власт спрямо нейните „врагове” и обикновени граждани, споменат и в песните на Георги Минчев – известен български музикант и композитор.

Задържаните често са подлагани на унижения и жесток побой – например принуждавани да събуват тесните си панталони, без да свалят обувките си. Тъй като това е невъзможно, им е нанасян бой с бич по ходилата. За да бъдат освободени, трябвало да търкат отеклите си крака в студения цимент, докато спадне отокът. Ако не успеели – следвал нов побой.

От тук някои от арестуваните са изпратени направо в лагерите – първо в „Белене”, а по-късно и в Ловеч. 

Един от проектите за музей на историята на комунизма предвижда използване на килиите в подземието.

През септември 1946 г. във връзка с референдума, който утвърждава Народната република и премахва монархията, срещу царския дворец набързо е издигната гипсова статуя на Републиката – жена с меч и развято наметало. Разрушена е през 1948 г., след като се изчерпва необходимостта от агитация на населението. 

След смъртта на Георги Димитров, ръководител на комунистическата партия, емигрант в Съветския съюз и протеже на Сталин, на 2 юли 1949 г. на същото място за 6 дни е построен мавзолей, където е поставено балсамираното му тяло, по подобие на мавзолея на Ленин в Москва. Превърнат в сакрално място на комунистическата митология, мавзолеят е обект на задължителни ученически посещения, място за поклонение и политическа индоктринация (възпитание). От трибуната му партийното ръководство приветства народа по време на задължителните празнични манифестации. Непоказването на скръб пред мавзолея на Георги Димитров може да се възприеме като форма на съпротива срещу режима. 

Мавзолеят е опразнен през 1990 г. и мумифицираното тяло е погребано. През 1999 г. е разрушен - също за 6 дни. За поколения българи мавзолеят е символ на култа към личността и безкритичното възхваляване на комунистическата идеология и държава. Днес празното място се използва за временни изложби и градско изкуство. Един от проектите за музей на историята на комунизма предвижда използване на подземието на мавзолея.

Площадът между Партийния дом и мавзолея се превръща в символ на демократичните промени: през 1989 г. гражданите излизат на площада с призива „45 години [еднопартийна] власт стигат!“, за да отстояват  свободата си. Съмненията, че първите демократични избори на 10 юни 1990 г. са фалшифицирани, предизвикват вълна от гражданско неподчинение. Студентите окупират Софийския университет. На 14 юни е излъчен видеозапис на Петър Младенов от 14 декември 1989 г. с думите: „Най-добре танковете да дойдат". Те болезнено напомнят заплахата от репресия и студентите искат неговата оставка като президент. На 4 юли е създаден палатковият лагер „Град на истината“ пред президентството.

Исканията на стачкуващите включват и публичен съд за Тодор Живков, писмени гаранции от политическите сили за излизане от националната катастрофа, както и за премахване на петолъчката от Партийния дом и погребване на мумията от мавзолея като край на култа към личността на Георги Димитров. В същото време старата власт се опитва да заличи извършените престъпления: на 26 август 1990 г. е инсцениран палеж на Партийния дом, изгарят много документи от архива на БКП, а „Градът на истината“ е разгонен – съмненията са, че пожарът е организиран от БСП и ДС, за да бъде потушен гражданският протест, а Съюзът на демократичните сили (СДС) - принуден на политически компромиси.

През 1987 г. в Русе избухват масови протести срещу замърсяването на въздуха от химическия завод в румънския град Гюргево, от другата страна на Дунав. Гражданите носят маски, майки с колички излизат на първа линия. Шест жени от градското озеленяване организират първите прояви, които постепенно се превръщат в редовни протести. Никоя от тях не търси политическа кариера или публичност. Тези протести водят до създаването на Обществения комитет за екологична защита на Русе през 1988 г. в Дома на киното (т.нар. „Русенски комитет“). А година по-късно се създава и „Екогласност“.

На 14 октомври 1989 г. „Екогласност“ започва да събира подписи в градинката „Кристал“ срещу ново хидростроителство в Рила и замърсяването на градовете. През 80-те мястото вече се е оформило като средище на младежки култури. Няколко дни по-късно, на 26 октомври, милицията разгонва събралите се с побой и арести на около 20 активисти. На земята остава една дамска обувка, запомнена от софиянци като „Софийската Пепеляшка“, символ на гражданската смелост в края на режима.

В края на 1984 г. комунистическият режим започва мащабна кампания за насилствена асимилация на турци и мюсюлмани под срамното име Възродителен процес. В рамките на два месеца имената на 822 588 души са принудително сменени. През май 1989 г. турци и мюсюлмани излизат на мирни протести, останали в историята като Майските събития. Те са брутално разпръснати от милицията, има убити и ранени. На 29 май 1989 г. Тодор Живков обявява отварянето на границата с Турция, което прераства в масово изселване, цинично наречено Голямата екскурзия. До края на август 1989 г. 309 592 души напускат страната, преди Турция да затвори границата. България изпада в още по-голяма международна изолация, а темата за човешките права става централен въпрос за опозицията и общественото мнение. След промените по върха на БКП на 10.11.1989 г. турците и мюсюлманите в България надигат още по-силен граждански глас и с присъствието си на площада пред Народното събрание на 29.12.1989 принуждават БКП да им върне имената.

На 29 май 1947 г. лидерът на БЗНС и обединената опозиция Никола Петков отхвърля проекта на комунистическата партия за нова конституция, защото не гарантира правата и свободите на гражданите. До този момент БЗНС е част от Отечествения фронт, но все по-откритите и брутални действия на комунистическата партия срещу всеки неин опонент не оставят никакво съмнение, че се налага тоталитарно управление по съветски модел. Никола Петков заявява: „Само конституция, създадена върху основата на политическата и икономическата свобода, върху равенството в правата, ще създаде чистата и свята република на най-големия идеалист, български революционер Васил Левски.

“Близо година се подготвя съдебната разправа с Никола Петков и легалната опозиция. На 5 юни 1947 г. в Народното събрание постъпва прокурорско искане на неговия имунитет. Министър-председателят Георги Димитров го заплашва: „Можеш за последен път да бъдеш словоохотлив. Това е твоята последна дума тук.“ Петков отвръща: „И последната ми дума като човек ще бъде: да живее свободата!“ Арестуван е в залата на Народното събрание от въоръжени милиционери. Осъден е на смърт за мнима конспирация против режима и е обесен в Централния затвор на 23 септември 1947 г. Като част от мерките за ликвидиране на опозицията и разчистването на пътя на еднопартийната власт БЗНС е забранен. 

На 14 декември 1989 г. Народното събрание отлага гласуването за премахването от Конституцията на чл. 1 за ръководната роля на БКП и хиляди хора, главно студенти, правят жива верига около парламента. Напрежението нараства и множеството е готово да атакува сградата на НС, но лидерите на СДС (коалиция от опозиционни партии) призовават протестиращите да се разотидат мирно. 

Освиркан, тогавашният държавен глава Петър Младенов и един от водачите на прогласилата се вътрешнопартийна опозиция на Тодор Живков (бивш външен министър) произнася: „Най-добре е танковете да дойдат". Тази фраза става символ на неспособността на комунистическата върхушка да мисли според правилата на демокрацията и ненасилственото упражняване на властта. След много силен обществен натиск и протести тези думи довеждат до оставката на Петър Младенов като президент през лятото на 1990 г.

В езика на поколенията, преживели комунизма, има думи с особено значение. Една от тях е „9-и“: която обозначава преврата на 9 септември 1944 г. Това събитие бележи идването на комунистическата власт в България броени дни след като Съветската армия окупира страната. Макар властта формално да е взета от широка коалиция на антифашистки партии, наречена Отечествен фронт (ОФ), комунистическата партия получава пълен контрол върху полицията, специалните служби и правосъдието. 

„9-ти“ е последван от т.нар. Народен съд. Това е извънреден съд, в нарушение на действащата конституция, който се превръща в инструмент за налагане на комунистическата власт чрез масово ликвидиране на нейните опоненти. Остава в съвременната ни история като най-масовата проява на политическо насилие. Арестувани са над 28 000, осъдени са над 9 000, разстреляни са 2 730, а други 1 300 получават присъда от доживотен затвор. Последствията се простират и върху близките им и техните семейства за поколения напред.

От 20 декември 1944 г. до 1 февруари 1945 г. в аулата на Софийския университет заседава неговият Втори върховен състав. Подсъдими са депутати от XXV обикновено народно събрание (1940–1944), сред които и вече починали. На 1 февруари съдът произнася 67 смъртни присъди при поискани 25, изпълнени още същата нощ, заедно с тези над регентите, министрите и царските съветници от Първия върховен състав. Сред осъдените на смърт е д-р Никола Минков, защитник на евреите, а Димитър Пешев, бивш председател на Народното събрание, известен като спасителят на българските евреи, получава 15 години затвор. Едва от 2011 г. 1 февруари се отбелязва като Ден на почит и признателност към жертвите на комунизма.

Софийският университет носи и много политическа история. Ако от 20 декември 1944 г. до 1 февруари 1945 г. тук заседава Втори върховен състав на Народния съд, който остава най-масовата проява на политическо насилие в съвременната ни история, то почти 45 години по-късно същият университет, неговите преподаватели и студенти се превръщат в един от основните центрове на опозицията срещу режима. На 3 ноември 1988 г. тук е създаден Клубът за подкрепа на гласността и преустройството, който става ключова платформа за дискусии и действия преди падането на режима. Студентските протести, окупации и стачки са двигател на политическите промени през десетилетието след 1989 г.

Паметникът на Съветската армия в София, известен сред софиянци и като МОЧА (монумент на окупационната Червена армия), е издигнат през 1954 г., десет години след преврата на 9 септември 1944 г. Той е един от най-значителните пропагандни монументи на комунистическия режим и трябва да напомня на българите кой е гарантът на властта. 

Един от авторите на паметника, скулпторът Любомир Далчев, пише по-късно в емиграция: „Още с идването си на власт комунистическите лидери побързаха да изявят своята голяма благодарност и още по-голяма сервилност и подмазване на узурпатора за подарената им власт и подкрепа... И сега редно ли е на нашата българска земя още да стърчат паметниците – жалони на робството и жестокостта, на неправдите и униженията, на страха и подозрението. Никой народ няма да позволи и приеме такава гавра - да търпи паметници за възхвала на своите поробители. И никъде по света няма такъв един абсурд, какъвто искат да ни наложат комунистите."

От 2011 г. паметникът е обект за артистични акции, критични към Съветския съюз и Русия, което го превръща в символ на преосмисляне на историческото наследство. Демонтиран е през 2024 г., а надписът: „На Съветската армия  освободителка - от признателния български народ” е окончателно премахнат. Обществените дискусии за бъдещето и смисъла му продължават. Сходна, но в по-стари времена, съдба има и статуята на Сталин на входа на Борисовата градина, която още през 1953 г. е взривена от дръзкия анархист Георги Константинов. 

На 10 ноември 1989 г. Тодор Живков е принуден да подаде оставка като председател на Държавния съвет и лидер на БКП. Това се случва в залата на Националния исторически музей, която остава непокътната и до днес. В музея обаче липсва разказ за комунистическия режим и историята на мястото. На 7 юни 1990 г., малко преди първите свободни избори в България, на „Орлов мост” се провежда протест на опозицията, на който се твърди, че присъстват близо 1 млн. души.